Змиите в България - Част Първа

[***]

Смокът стрелец (Coluber caspius)   Голяма и бърза змия, наричана още и голям стрелец или синурник. Може да бъде видяна по сухи и слънчеви склонове до около 1500м. в планините. Това е една от най-големите змии в България. Наблюдаван е в основата на много от катерачните обекти и особено в тези, разположени в открити и слънчеви местности. Стрелецът е разпространен в по-голямата част на Балканския полуостров (вкл. България), с изключение на неговите северозападни области. Стрелецът обитава степни и скалисти местности, храсталаци и редки гори, както и обработваеми земи. Активен е през деня, като добре се катери по дървета и храсти. Основната му храна са гризачи, гущери, други змии, дребни птици. В средата на лятото женските снасят между 6 и 18 обли яйца. Смокът стрелец зимува самостоятелно или в група от няколко десетки екземпляра в кухини в почвата или скалите. Зимният сън обикновено продължава от края на октомври до края на март, но понякога отделни животни излизат на повърхността и по-рано, когато времето е слънчево. Пълзи бързо и при неизбежност може да прави нападателни опити. Не е отровен, но хапе силно, когато е заплашен.

Тънък стрелец (Coluber najadum)   Тялото му е много тънко, затова е получил името тънък стрелец (стрелушка). Окраската е кафявосива. По шията му има кръгли синьочерни петна, заградени с бели пръстени. На дължина достига до 130см. Тънкият стрелец е топлолюбив. Обитава каменисти места, обрасли с храстова и тревиста растителност. Активна е през деня, като добре се катери по дървета и храсти. У нас се среща на юг, най-често в Благоевградско и Петричко. В средата на лятото женската снася 8-12 силно удължени яйца. Храни се най-често с различни видове насекоми, гущери, дребни гризачи, понякога дребни птички и др. Не е отровен и в много редки случаи прави опит за ухапване.

Черноврата стрелушка (Coluber rubriceps)   Черновратата стрелушка достига на дължина до 1м. и наподобява сродната стрелушка. Предпочита скалисти местности с редки храсти. Активна е през деня, като добре се катери по дървета и храсти. Основната й храна са гущерите. През 1979 видът е установен и в България, като става най-скоро откритото влечуго в страната. Умишлено пропускаме местонахождението на българските популации с цел запазването на местообитанията от умишлени посещения, притеснение на животните и евентуални посегателства!!!

Смок-мишкар (домашар) (Elaphe longissima)   Гърбът му е сив, светлосивокафяв, маслиненокафяв до черен с дребни бели точици или чертички. Коремът е жълтеникавобял или червеникав. Младите индивиди са по-светли с кафяви петна. В тилната им област има две големи бели петна. По това те приличат отдалече на обикновената водна змия. Отблизо се вижда, че петната не са чак така контрастно изразени. На дължина смокът достига до 180см., рядко повече. Смокът мишкар се среща в букови гори, храсталци, скалисти места и др. Често навлиза в обори, плевници и даже в стари селски къщи, откъдето е получил името си "домашар". По дърветата се катери много добре. У нас е познат в цялата страна. В планините се среща до 2000м. надморска височина. Размножава се през май-юни, а яйцата снася през юли. Храни се главно с дребни гризачи - мишки, откъдето е получил името си. Понякога напада и малки птички. Активен е през деня. Плячката умъртвява чрез захапване, увиване около нея и пристягане. Мишкарят не е отровен. Когато не може да избяга, той напада, захапва нападателя си силно, като забива острите си зъби в тъканта, и държи продължително време без да пуска. Захапаната от него част най-лесно се освобождава като се потопи във вода заедно със главата на смока.

Леопардов смок (Zamenis situla)   Съществуват две форми, петниста и ивичеста, които в някои класификации са разглеждани като отделни подвидове. Името на вида се дължи на оцветяването на петнистата форма, която е и по-често срещана в България. Тялото на леопардовия смок достига на дължина до 110см. При пъстрата форма светлокафявият гръб е осеян с големи, овални по форма червенокафяви или яркочервени петна, очертани с черна ивица. Черни петна има и странично на тялото. Коремът е бял, с множество шахматно разположени черни петна. Тези петна понякога образуват надлъжна ивица. В България се среща по долината на Струма до Кресненския пролом на север и в района на Созопол. Леопардовият смок обитава обрасли с треви и храсти сухи и топли скалисти местности. През лятото е активен главно през нощта, а през деня се укрива под камъни или храсти. Храни се главно с дребни гризачи и насекомоядни, по-рядко с гущери, малки на птици и други. Снася 2-4 обли яйца най-често през първата половина на юли с размер около 36см. Тази змия е безобидна за хората, въпреки че при улавяне обикновено хапе. Не е отровна.

Ивичест смок (Elaphe quatuorlineata) и Пъстрият смок (Elaphe sauromates)   Ивичестият смок е наричан също кощерица. Наподобява вида пъстър смок. На дължина достига до 200см. Среща се в долината на Струма до Кресненския пролом на север. Предпочита гористи местности. Активен е през деня, като прекарва голяма част от времето по дърветата. Основната му храна са птиците и техните яйца. Храни се също с гризачи, малки на зайцевидни и дори дребни костенурки.

Пъстрият смок наподобява ивичест смок, с който понякога са класифицирани като подвидове на един вид. На дължина достига до 200см. Пъстрият смок е разпространен в Тракия, Северна България, крайдунавските части на Румъния. Живее главно в местности със степна растителност, като основната му храна са гризачите.

Вдлъбнаточелен смок (Malpolon monspessulanus)   Окраската на гърба му е сивосиня до сивомаслиненозелена. Люспите са по-големи и по-груби, отколкото при другите наши змии. При по-едрите екземпляри върху тях се наблюдава бял прах, който лесно се изтрива. Коремът е кафеникав до светложълт. Младите индивиди имат ореховокафяв цвят с малки черни петна. На дължина достига до 160см., но най-често се срещат по-дребни екземпляри. Вдлъбнаточелният смок е силно топлолюбив-обитава сухи и каменисти места, бедни на растителност. Среща се в Югоизточна България, Странджанското черноморско крайбрежие, Хасковско, Кърджалийско, Харманлийско и Кресненското дефиле до гара Пирин. Приема се, че той е типичен средиземноморски елемент в нашата фауна. Размножаването на вдлъбночелния смок започва към края на арпил и началото на май. Скоро след това женската 10-20 яйца в зависимост от размерите й. Храни се главно с гущери, поради което в някои краища на България го наричат змия – гущерница, и по-рядко с по-едри насекоми. В менюто му влизат също и гризачи, дори змии, включително други вдлъбнаточели смоци и пепелянки. Вдлъбнаточелният смок е отровен, но отровните му зъби се намират на задния край на горните челюсти и практически за човека и по-едрите животни не е опасен. За гущери, гризачи, дребни птици, които захапва с цялата си уста, той е отровен. Той е много пъргава змия, която в случай на опасност бърза да се скрие. При невъзможност, обаче, е агресивен, яростно съска (това е "шампиона" по съскане в България) и хапе, като заема отбранителна поза, понякога издигайки предната част на тялото си, подобно на кобрите. Вдлъбнаточелният смок е защитен вид в България.